The day we met /Before 3 months/Alena and Rosalie

Огряна от луната горската пътека я водеше към малкото забутано градче. За поредна вечер беше оставена сама, а дори не знаеше на какво се дължи това. Беше ли ги засегнала по някакъв начин или беше седмицата без Розали. Но това не трябваше да я тормози. Всеки имаше свой собствен живот... ако изобщо можеше да го нарече така. Всеки ден трябваше да се правят на герои или на нормални хора с нормални проблеми. Всичко това до някъде идваше в повече на Розали и тя често избухваше.
Лекият летен полъх разпиля косата на блондинката и събуди клоните на дърветата, карайки ги да търсят нежна милувка едни в други. Всичко беше толкова красиво, изящно и ако в момента наоколо имаше творец, той със сигурност би направил още по-чудна и прекрасна картина.
И тогава всичката тази красота беше заслепена от миризмата на прясна човешка кръв.  Блондинката се огледа наоколо и се затича към градчето колкото може по-бързо, за да види какво се случва и ако се наложи да се намеси. Но ако имаше работа с Волтури... тогава самата тя можеше да си го отнесе и повече никой да не я види.
***
- Пусни го или ще се наложи да се сбогуваш с живота си. - строгият тон на Розали до някакъв начин стресна леко русокосото момиче и то се обърна. Поредният вампир, който се хранеше с хора. Поредният вампир, който беше влязъл на тяхна територия. Поредният вампир, който щеше да остане в градчето.

Ах тези заблудени вампири. Мислеха си, че могат да правят всичко. А когато бяха то ку що създадени, тогава се превръщаха в истнинска пречка. Бяха непокорни, гладни, но и силни, затова Розали трябваше да се пази, да внимава как говори.
- Просто и лесно, драга. Нарушаваш спокойствието в града. -  със спокоен, уравновесен тон, Роуз се приближи бавно до блондинката, все едно се доближаваше до див звяр  и й подаде кърпичка да се изтрие. Този път нямаше намеренията да избухва моментално, защото това щеше да доведе до особено големи проблеми. Щеше да го подкара съвсем внимателно, а ако вампирът отсреща откажеше да й съдейства това щеше да бъде краят.
- От кога си в града? Волтури ли те изпратиха? - въпростите се стреляха като куршуми от устата на блондинката. Погледът й бе забит право във вампирката, изпълнен с любопитство, страх и ненавист.
Розали Хейл да изпитва страх и ненавист. Как беше възможно това? Много лесно, когато не знаеш срещу кого си се изправил и дори най-големият смелчага, тогава би изпитвал страх.