Dream about you and me ? Are u sure about that?

FC: Kristen Stewart

18. Кълън. Форкс.

"Ако се хванете някога да търсите значението на думата "бела" пред вас ще изникне думата "красота". Сега си представете мен, със червената коса, пиперливия език, импулсивните ми деяния и всички ругатни, които знам на родния ми италиански, както и още един-два езика. Пълната противоположност. Винаги съм се чудела защо майка ми е искала да ме кръсти така - тя отлично знаеше, че нейния характер не се доближава дори мъничко до представата за спокоен и мъдър човек, а това, което тя ми е разказвала за баща ми, ме навява на мисълта, че той също не е от най-отговорните хора, които ще намерите. И все пак, не ме съдете. Аз съм умна. Или поне това ми е било повтаряно през целия ми живот.* Има неща, които и аз не знам за миналото си. Имам спомени от майка ми. Но все още не си спомням името й. Звучеше нещо като Лучия... Лучана? Да, беше Лучана. Блондинка като мен, въпреки че след като изгубих паметта си [упс, спойлери... няма значение], реших, че червеното повече ми отива. Имала е същите очи като моите - сини, преплетено с изумруденото зелено на някоя стара бутилка от вино. Помня гласа й - някак дрезгав, но пък мек като кадифе, когато ми пееше песни. Не помня почти нещо друго. Знам малкото нейни истории, които се бяха запечатали в главата ми още преди да се превърна в това, което съм сега. Знам, че баща ми не е бил нищо особено и е постъпил, както са постъпвали всички глупаци, които не са могли да понесат мисълта, че ще стават бащи и ще трябва да бъдат отговорни за още едно малко човешки същество - избягал е. Майка ми ми бе казала, че имам неговия характер, но въреки това се надявам да не е така, просто защото не мога дори да си позволя да си помисля, че бих могла да се превърна в такова отчаяно и жалко същество като него. Той просто се е отказал от мен, от майка ми и от обещания й живот, защото просто не му е стискало. Оттам нататък всичко е вървяло нормално, защото нямам много спомени от тогава, а всичко, което ми окаже някакво голямо влияние или впечатлние бива запечатвано в съзнанието ми и дори и сега, след като в главата ми е пълна каша, пак бих го помнила.

И това ме води до онази нощ, в която се събудих и не помнех по-голямата част от миналото си. Бях едва на седемнадесет. Над мен висеше една голяма лампа, която бе по-удачно да опиша като чадър с крушка.Около мен седяха хора, а в ръката на един от тях седеше спринцовка и въпреки че зрението ми бе замъглено, можех да видя, че ампулата бе празна. В следващия момент усетих как нещо прогаря вените ми, сякаш бяха влели огън в тях. Изкрещях, а тялото ми неволево започна да се гърчи. И дотам.

Тъмно. Тъмно. Прекалено е тъмно, но нещо ми пречеше да отворя очи. Опитвах се да сънувам, но сякаш в главата ми имаше само бели листи, а на някои от тях изплуваха думи и образи. Усещах как тялото ми се променя, как придобивам усещания, които досега не бях подозирала, че мога да чувствам. И въпреки това в главата ми е само образа на майка ми, гласът й, милионите лица, с които си представях жалкото подобие на баща, за което тя ми беше разказвала, но нищо повече. Започнах да крещя. Събудих се.

Времето бе като пластелин. А аз бях тази, в чиито ръце бе то.

[От майка ми нямаше помен, сякаш някой се бе опитал да заличи целия ми живот, който аз се заклевам, че ще си припомня. Ще разбера какво става тук. Все още се правя, че не помня нищо.]

страхове

Високо
Тъмно