Just me -‘๑’-

16 години | обикновен човек | работи в зоомагазин

Момичето се усмихваше докато гушкаше рошавото бяло куче. Малкото същество отново се опитваше да избяга, а тя отново се извиняваше на клиентите заради нещото което постоянно скача по тях и ги лигави. Но такава си бе тя, мила и чаровна, но леко стеснителна. Понякога не можеше да върже и две думи на кръст от притеснение, а друг път почнеше ли да говори нямаше спирка.
- Хайде мъник. - тя вдигна кучето с леко усилие, макар и бебето самоедът вече тежеше доста. Като човек който работеше в зоомагазин, Ерин обожаваше животните. За разлика от колежката си обаче, тъмнокоската пускаше кучетата и котките да се разхождат наоколо, а това правеше магазина автоматично деветия кръг на Ада, а почистването после не бе лесно. Диванетата правеха какви ли не поразии, но Нордт знаеше, че така им бе по - добре. Нямаше нищо по - ужасно от това да си в клетка, макар и самите хора да бяха като роби в окови. Заобикаляха ги твърде много правила, които момичето не харесваше  и понякога дори не спазваше. Но в други случай просто нямаше избор.
- Ерин отново ли си пуснала тези неща на свобода? - една от тъй наречените и приятелки влезе в магазина. Дружелюбното куче веднага скочи за да поздрави новодошлия, но приятелката на нашето момиче направи физиономия на отвращение. Не всеки би се предложил доброволно на куче да го олигави, а повечето приятели на Ерина Норт далеч не бяха като нея. Понякога тя се питаше защо дружи с тях. Докато повечето от тях бяха родени и израснали в Форкс, малката бе дошла тук едва преди три години със семейството си. И по - точно майка и, баща и, малкия и брат и малката и сестра. Първоначално дори не бе намерила общи теми с половината народ, но после уж бяха завързали приятелство. Докато Ерин не започна да работи тук. Тогава започнаха да я гледат сякаш е луда, да ... кой доброволно чистеше и мръсни клетки? Май само тя.
- Неща? - усмивката и помръкна. - Та те са живи същества!
Тъмнокоската защитаваше и правата на животните, и те имаха такива, те дишаха и сърцата в гърдите им туптяха както нейното, като дори на отвратеното момиче което ги гледаше лошо. Защо бе толкова трудно да ги погледнат по различен начин? По този който тя ги гледаше?
- Те са като теб и мен! Приеми го. - изрече леко намръщено, а гласът и леко потрепери. Притесняваше се, но словата просто напускаха устата и. Колкото и да и се искаше да ги спре. Рядко бяха случаите в които тя спореше с някого, по - скоро стоеше в страни и слушаше. Бе като отдушник за проблеми, като кърпичка която да използваш без да ти пука  какво всъщност и е, след като пет пъти и повториш колко е глупава и и се скараш за нещо което не е направила. Но с по - малки брат и сестра свикваш с това, после спира да ти прави впечатление, само кимаш и се усмихваш. Това правеше и тя, вече години наред.  И сигурно щеше да продължи да прави. Бе твърде свита за да се промени, а трябваше да спре да се дава на хората, да спре да се оставя да я мачкат и да започне да живее, да започне да изказва гласно винаги мнението си.Но за нещо такова щеше да и трябва чудо ... което тя се надяваше да открие в бъдеще.